Превръщането на политическата икономия в самостоятелна и логически стройна система от научни знания се дължи на Адам Смит, който публикува през 1776 г. своя основен труд „Изследване върху природата и причината за богатството на народите”. Фундамент на политическата икономия става теорията за стойността, а производителният труд , вложен във всички отрасли на производството , според него е източник на общественото богатство. Той счита , че тази наука трябва да изучава икономическите отношения и законите на производството , разпределението , размяната и потреблението на богатството. Като най – важна предпоставка за ускорения растеж на богатството Смит определя разделението на труда и неговата кооперация.
Адам Смит използва термина „политическа икономия” вместо „икономикс” за обозначаване на фундаменталната икономическа теория. Независимо от това историците го считат за родоначалник на съвременния икономикс. Според него тази наука трябва да обосновава икономическата политика , спомагаща „първо , да осигури на народа обилен доход и средства за съществуване … и второ , да доставя на държавата или на общността доход , достатъчен за обществените служби”.
В творческите си усилия Смит успява да обхване и изследва само две страни от човешката природа – нравствената и икономическата.Нравственият свят отразява в съчинението „Теория на нравствените чувства” , стопанския – в „Богатството на народите” . Ключово понятие при изследване на нравствената същност на човека според него е симпатията , която той определя като „съучастие към това , което се случва с другия”.Изходно начало за изследване на икономическия свят на човека е чувството за егоизъм.Както стопанските така и нравствните явления Смит се опитва да обясни натуралистически , извеждайки ги единствено от естествената природа на човека.Но още тук той допуска типичен за подхода си дуализъм , защото в анализа изпуска общото в човешката същност , като не поставя въпроса за връзката между сопанските и нравственните й страни в тяхното единство.За това Смит дуалистически вярва , че в нравственния свят човек се управлява единствено от алтруистични сили и мотиви , докато в стопанския – доминира действието на егоистичните.
Склонността на хората към размяна той определя като фундаментално свойство на човешката природа.Смит изхожда от това че когато хората си оказват един на друг услуги, разменят по между си труд и продукти от труда , се ръководят от личния си егоистичен интерес и изгода.Извел от егоистичната природа на човека законите на икономическия „естествен ред” , Смит влага двойнствен смисъл в това понятие : като теоритичен модел на икономиката на свободната пазарна конкуренция и като принцип на икономическата политика.
Теоритичното проникване до разбирането за „естествения ред позволява за пръв път на Смит да изведе и определи двуединна задача на икономическата наука , състояща се , първо от задачата на анализа на обективните икономически процеси и явления в контекста на създаването и разтежа на богатството и разкриване на закономерностите , на които те се подчиняват. Тази задача Смит определя като „позитивна страна” на икономическата наука.И второ , от задачата по разработване на адекватни принципи и рекомендации на икономическата политика за позитивното движение на стопанството и богатсвото , която определя като „нормативна страна” на икономическата наука.
Заслуга на Смит е , че при неговия подход за извеждане на „естествения ред” методът на логическата абстракция , приложен от предшествениците му Пети и Кене , получава по – нататъшно развитие.В анализа Смит се стреми да отделя в чист вид закономерностите , коренните и определящите процеси в икономиката , като ги абстрахира от техните случайни , лични и частни елементи.По този начин Смит се опитва да проникне в същностите , вътрешните връзки на явленията и да разкрие под външното и повърхностното им проявление техните дълбоки закономерности.
Дейвид Рикардо (1772г. – 1823г.).
Рикардо дели обществото на класи , отреждайки им различна роля.Той счита , че едни класи движат общественото развитие,а други го възпират.Той е привърженик на интересите на бизнескласата , на промишлената буржоазия извършваща промишлената революция и решително се противопоставя , макар сам да става земевладелец , срещу интересите на поземлената рентиерска класа.Рикардо не осъжда работническите съюзи и здружения , но и не им придава сериозно значение.
На класовата структура на обществото Рикардо отрежда определена роля във функционирането на икономиката.От тук той извежда основната задача на политическата икономия , която според него е установаването на законите за разпределението на „продукта на земята” (т.е. на националния доход и националното богатство.) между трите основни класи в обществото – наемни работници , капиталисти , земевладелци.
В края на XVIII и началото на XIX век се появява ново течение наречено утопичен социализъм. Типични представители за този период са : Сен Симон (1760г. – 1825г.) , Шарл Фурие (1772г. – 1837г.) и Робърт Оуен (1771г. – 1858г.).Към школата на социалисти утописти , но с национално значение преди всичко принадлежат и Етиен Кабе , Виатлик и др.
Най – ценно при тези представители на утопичния социализъм е това , че те изобразяват и подлагат на една безпощадна критика съществуващата социално – икономическа система и се стремят да дадат модели на бъдещи общества , макар и изградени на случайни , непотвърдени от практиката истини и закономерности , т.е. при тях са налице едни неясни и произволно създадени модели , но за сметка на това твърде привлекателни и близки до желанията на изстрадалите маси в обществото.
Критиката на съществената социално – икономическа система от социалистите утописти на XVIII в. е в по – голяма или по – малка степен отражение на определен исторически момент в нейното развитие – а именно особенностите на ранното развитие на капитализма в тези страни и класическите форми , в които това развитие се осъществява.
Класиците на марксизма – Карл Маркс и Фридрих Енгелс обогатяват предмета на политическата икономия , като подчертават , че тя изучава обществено – икономическите отношения и законите , които управляват производството , разпределението , размяната и потреблението на материалните блага при всички обществени формаций.
Отговорите на тези въпроси дават следните постановки на Маркс.При определяне на предмета на изследването преди всичко той изхожда от простото положение , че основата на живота на хората и общественото е материалното производство , предполагащо труда , оръдията и предметите на труда.За да живеят хората , трябва постоянно да потребяват материални блага , а за да ги имат , те трябва да произвеждат , да се трудят.Но индивидите произвеждат необходимите им материални блага не изолирано , на групи , на общества.В този смисъл производството е винаги обществено производство , а трудът – дейност на асоциирания обществен човек.Най – важното условие за осъществаването на трудовия производствен процес е съединяването на работната сила (разбирана като способността на човека за труд) със средствата за производство (състоящи се от оръдия и предмети на труда).Тези два елемента – работната сила и привежданите в движение от нея средства за производство , съставляват според Маркс производителните сили на обществото.
Представеното разбиране за предмета на икономическото изследване в „Капиталът” Маркс обобщава като предмет въобще на политическата икономия.Защото макар той да изследва един исторически тип производствени отношения – тези на капиталистическия начин на производството , предметът на политическата икономия в постановката му не се затваря само в този „тесен смисъл” на капитализма , а се разбира по – широко , обхващайки изучаването на производствените отношения на общественото на различните исторически степени в неговото развитие.
Алфред Маршал вече замества термина „политическа икономия” с „икономикс” и подчертава , че икономиксът има по широко значение , отколкото политическата икономия.Той често ги употребява като синоними.”Политическата икономия” или икономиксът – пише Маршал – се занимава с изследване на нормалната жизнена дейност на човешкото общество; тя изучва тази сфера на индивидуалните и обществени дейности , която по най – тесен начин е свъзана със създаването и използването на материалните основи на благосъстоянието.
Маршал счита,че икономиксът трябва да се ръководи от прагматични цели до колкото е възможно , следва да отбягва острите проблеми на политическите и партиините борби.Само тогава тази наука ще подпомага държавните дейци да изберат правилно целите , полезни за стопанското развитие на страните си , и ще им препоръчва най – рационалните и ефективни методи и средства за тяхното осъществяване.Той подчертава , че икономиксът не е само чиста икономическа теория , но и приложна наука , насочена към изработването и реализацията на такава икономическа политика , спомагаща за постигане на максимум изгода (полезност , печалба) от микроикономическите агенти (купувачи , продавачи , производители , потребители , домакинства и фирми) с минимум разходи (на труд , време , капитал).
Фундамент на изследванията на Маршал са теориите за: пределната полезност , пределната производителност на производствените фактори и равновесия.Той анализира законите на ценообразуването и правилата за рационалната организация и ефективното използване на ресурсите.Неговата огромна заслуга е в това , че превръща икономикса в наука за рационалната стопанска дейност на макроикономическите еденици.Поради това той се възприема като баща на микроикономикса.
Политическата икономия има по – широк предмет в сравнение с икономикса.Последният изучава преди всиччко закономерностите и механизмите на координация на стопанските процеси в развитото капиталистическо пазарно стопанство.Политическата икономия , както беше изложено , изучава дълбоката същност на икономическите отношения и законите , управляващи производството , разпределението , размяната и потреблението на материални блага при всички обществени формации.Тя се базира на трудовата теория за стойността , на икономиксът – на субективната теория за полезността (пределната полезност) докато политическата икономия разглежда икономическите отношения и закони като обективни , независещи от волята и желанията на стопанските субекти , то икономиксът анализира тяхното поведение и субективните им мотиви и предпочитания при осъществяване на стопанската дейност.
Политическата икономия разглежда капиталистическото пазарно стопанство като преходна форма на стопанството , което на определен етап от своето развитие неизбежно ще отстъпи историческото си място на плановата , централно управлявана икономика.Икономиксът анализира капиталистическото стопанство като вечно и непреходно.В това се състой главната разлика между тези две направления на икономическата наука.
Публикуваната през 1936г. „обща теория на заетостта , лихвата и парите” на Джон Мейнард Кейнс става основната за съвременния икономикс.С нея той отхвърля микроикономическия подход на неокласиците и доказва , че в условията на несъвършена конкуренция автоматичният механизъм за регулиране на пазарното стопанство престава да работи нормално и ефективно.Според Кейнс условията за процъфтяване на фирмите (при максимум печалба и минимум разходи) не са идентични с условията за нормално функциониране на цялата икономика.За това той обосновава необходимостта от активна държавна намеса при регулирането на стопанските процеси и създаването на „ефективно” съвкупно търсене.Държавата според него трябва да оказва определящо влияние върху склонността към потребление чрез съответната система от данъци , фиксиране на лихвения процент , социализацията на инвестициите и други средства.По такъв начин се надява недостатъците на пазарното стопанство и икономическите кризи да бъдат преодолявани и да се осигури приближаването към пълна заетост.
Кейнс смята , че главната задача на икономикса е разработката на стопанската политика, спомагаща за сформирането на „ефективно” търсене , икономически растеж , пълна заетост и благосъстояние на обществото.
Представите за предмета на съвременния икономикс се развиват и обогатяват както последователите на Кейнс , така и от неговите противници.Богатството от дефиниции за икономикса нараства , което се дължи на две основни причини.Първо , през последните десетилетия бурно се развива самият обект на икономическата теория – огромното разообразие от условия, взаимозависимости и резултати от функционирането на пазарното стопанство.Второ , съществено се обогати аналитичният апарат на тази наука .
Предприема разработването на икономическата теория , обясняваща по – реалистично механизма на функционирането на икономиката в условията на несъвършена конкуренция и несъвършена информация.Той се стреми да състави такива рецепти за регулирането на капиталистическата икономика , които да намалят противоречията в нея и да осигурят условия за стабилен икономически растеж.
Кейнсианството се превръща в общопризната идеология на държавномонополистическия капитализъм , теоретическата база на една икономическа политика , получава наименованието „политика на регулирано търсене”.
Кейнс определя равнището на заетостта не от изменението на работната заплата , а от динамиката на „ефективното търсене” , което от своя страна се изгражда от очакваните разходи за потребление и инвестиране.В една икономика равнището на заетост и величината на националния доход се определят не от изменението на цените на ресурсите, а от „ефективното търсене”.Причините за безработица според Кейнс се коренят във вътрешните недостатъци на капиталистическата система , изградена на базата на свободната конкуренция.В своята икономическа теория Кейнс се стреми да определи закономерностите на движение на „ефективното търсене” и прираста на националния доход.
Според него в основата на „ефективното търсене” стоят две градивни съставки : потребление и инвестиции.Състояние на пълна заетост в една икономика може да има само тогава , когато тези две съставки за даден период от време се намират в определено съотношение и могат да достигнат изискващото се необходимо равнище за това.Кейнс разглежда личното потребление като фактор , от който зависи потреблението в една страна.Според него върху личното потребление оказват влияние редица обективни и субективни фактори , които изменят реалните доходи , но не оказват съществено влияние върху обема на цялостното потребление в една страна.Личното потребление е представено от Кейнс като устойчива функция от нарастването на доходите.Според него потреблението расте , но не със същия темп , с който растат доходите.Всичко това Кейнс обобщава в т. нар. от него „основен психологически закон на обществото” , изведен преди всичко от психологията на човешката личност.